Анорексия – този термин е въведен за първи път през 1988 година! Той обединява една група хора, която макар и слаби на пръв поглед иксат да изглеждат още по-слаби и буквално кльощави. Сами си настояват, че трябва да отслабват и умишлено приемат по-малко храна. Само толкова, колкото да оцелеят! За мен това е болестно състояние, чиито причини дори имат дълбок психологически и социален генезис.
Анорексията е сериозно медицинско заболяване, което изисква лечение. Първата стъпка за получаване на помощ е установяване на проблема. Следните признаци са характерни предупредителни сигнали за наличието на това заболяване:
Ако се забелязват тези симптоми, бъдете осторожни – вие попадате в клопката, наречена анорексия!
Анорексията може да доведедо прекомерна слабост, спиране на менструацията, отоци на шията, язва и разяждане на хранопровода, разрушаване на емайла на задните зъби от честото повръщане, спукване на кръвоносни съдове на лицето, забавен пулс и понижено кръвно налягане.
Науката описва и следните случаи – намирани са заседнали лъжици и остри предмети в хранопровода – все предмети предизвикващи повръщане! Системните физиологични проблеми при страдащите от анорексия включват и нарушения във фукционирането на щитовидната жлеза, пулсови аномалии, намалено отделяне на растежен хормон както и хормони като кортизол, гонадотропин и вазопресин!
Ако анорексичното състояние продължава, се проявяват класически усложнения, свързани с гладуването. Нарушеното електролитно равновесие поради недостатъчно равнище на калий и натрий причинява обезводняване, мускулни спазми и в крайна сметка спиране на сърдечната дейност, което е с летален ефект – смърт! Хипокалемията е основен проблем (недостиг на калий) на анорексията.
Отначало анорексията се е считала единствено и само за психологическа болест. През последните години обаче лекари откриват и някои физиологически аспекти! Така например, при страдащите от нарушения храненето се наблюдават нарушения на химическото равновесие, сходни с характерния дисбаланс при пациенти с клинична депресия. Установено е, че при някои случаи на анорексия причината е остър недостиг на цинк!
Не пренебрегвам и чисто психологичския фактор. Имам контакти с анорексици и някои техни споделени мнения ме навеждат на следните мисли: някои момичета усещат страх от това, че ще порастнат, а момичетата често са в сложни отношения с майките си. Някои може би се опитват да отговоарят на поставените от родителите им високи критерии, но се чувстват неадекватни – недостатъчно красиви и интелигентни. Страдащо от анорексия момиче може да развие комплеск за малоценност, да се смята за дебела и/или грозна и никакъв здрав разум или убеждаване не могат да променят тази изкривена картина в съзнанието си!
Очаквайте продължение по темата както и материал, посветен на моят личен опит с клиент анорексик, който го излекувах с хранителен режим, много важни витамини и много, много моя подкрепа по телефон и е-мейли!
{ 1 trackback }
{ 19 коментара… прочетете ги по-долу или добавете ваш }
Диана 29.12.08 в 08:12
За анорексията може да се напишат романи
Поздравявам те са смелата амбиция да вадиш анорексиците от блатото. Трудно е, но именно подкрепата е най-важният коз.
Белчо Христов 29.12.08 в 12:12
Не ми е самоцел, а предизвикателство!
Белчо Христов 29.12.08 в 12:12
П.С. Романи чак не бих казал, по-скоро трябва да се намери причината и да се елиминира! Защото другите редове, в романа, остават непрочетени и без смисъл. А аз търся винаги причината, корена на проблема и знаеш, какво се прави с този корен-плевел – изгаря се и растението никне с по-свежи светове, а и ухае приятно!
rumen 21.01.09 в 00:01
Охх това е нещо толкова неприятно .От самото семейство ли тръгва ,или от стрес или от много филми ,манекенки и там кво ли не или много фактори наведнъж ,но бива да се обърне внимание.Толкова красиви момичета така да се погубват .Ето има пълни хора ,има слаби ,къде е истината кога ще сме най красиви и кога ще ни заглеждат най много .Ще ви кажа моето мнение …когато сме здрави ,само тогава .Когато човек е здрав всичко е ок.Защо да не се грижим за здравето си а да го погубваме за нещо си ,тяло ,визия и кво ли не.И на кой да подражаваме ако не на нас самите .Дали има статистики някакви колко са момичетата с такъв проблем .Нека да поговориме за този проблем .Имаме най красивите жени нека си ги пазим все пак .И не всеки харесва силикони ,манекенки,4алгиии,русо гладно няма и т.н. , нали така ?
Белчо Христов 21.01.09 в 00:01
Затова повтарям, че под проблемо тегло се разглежда и поднорменото с анорексични характерни отлики. !
Диана 17.02.09 в 17:02
Белчо, проблемите на анорексията не се свеждат до поднорменото тегло и връзката с майката. Анорексията си е чиста депресия, с която неподготвеният психологически човек трудно би се справил. Подготвени психолози дори не се справят успешно с много от случаите… за ваденето на корените пък дума не може да става.
@Румен, проблема на всички хранителни разтройства е наранената любов в семейството. От там тръгват проблемите.
Белчо Христов 17.02.09 в 17:02
Дали?
Диана 17.02.09 в 18:02
Дали идва от семейството ли? Да, от там са проблемите. Затова и специалистите-психолози нямат успех с лечението. Защото не може да се извадят семейните корени, докато болният е в блатото-семейство.
Валдо Бернаскони е първият психолог, който успешно лекува ХР. Знаеш ли как? Вземал е момичетата да живеят у тях. Лекувал ги е вън от батака и така е успял. Успех!
mimii1993 15.06.09 в 23:06
Благодаря за страхотната статия!Всъщност видях този сайт съвсем случайно, защото трябва да пиша есе по биология за анорексията.Аз съм на 16 г. и също имам проблеми с теглото-не съм от най-дебелите,но съм доста закръглена.Майка ми и баба ми са имали нормална фигура през пубертета,но сега са доста пълни.
Честна дума,чудя се какво да правя,цялото ми семейство ми натяква.Майка ми всеки ден ме упреква и понякога ми писва.Страхувам се да не се разболея от анорексия.
Гледам момичетата от нашия клас-почти всички са с перфектна фигура-направо им завиждам.Притеснявам се, че си намирам трудно дрехи и имам признаци на целулит!Моля ви,ако някой има някакъв съвет към мен,да пише.Благодаря!
Белчо Христов 16.06.09 в 13:06
Ще дам съвет, тъй като ми бе поискан – нека да помогна с хранителна програма и евентуално със фитнес тренировки. Дано материала ми Ви донесе успех за есето, а аз, за Вашата визия! Формата за контакт е горе в дясно
mimii1993 16.06.09 в 15:06
Благодаря Ви много!Написах си есето и освен това явно намерих и помощ!
Маргарита 24.09.09 в 08:09
Здравейте!
Прочетох статията Ви. Това не е първият път, в който разглеждам сайта Ви. Тук намирам интересни материали и научавам нови неща. Но не мога да се съглася напълно със статията, а още по-малко с коментарите към нея. Това, което ме дразни, са генерализираните изводи, които се правят.
“Подготвени психолози дори не се справят успешно с много от случаите… за ваденето на корените пък дума не може да става.”
“Дали идва от семейството ли? Да, от там са проблемите.”
Семейството-блато, средата, манекенките…
Аз съм на 21 години и никога не съм се харесвала. Мисля си за причините, защото и аз като Вас търся причините и смятам, че като се справя с тях, ще се справя и с болестта си. От 10-годишна се мразя. Наистина (тогава ми се случи нещо, което няма да обсъждам тук. Беше извън семейството). Винаги съм искала да съм слаба и красива, тези 2 категории стояха една до друга. Никога разделени. Майка ми не ми разрешаваше да започна диета. Не съм била дебела, бях пълна (макар и никога да не съм имала ясна и вярна представа как изглеждам, бях 54 кг, а съм висока 162см.) Като станах на 18 принудих майка ми да ми разреши и започнах разделно хранене, но постепенно изключих почти всички храни. нямах кантар, затова се мерех с шивашки метър(не искам да описвам толкова подробно, болката на спомените е голяма). Постигнах първоначалната си цел. Започнаха да ми казват колко съм отслабнала, че изглеждам добре. Исках да задържа усещането че съм значима, че ме забелязват, че ме харесват. И продължих още повече да гладувам, накрая ядях 1 шепа грах или зелен фасул само на вечеря. И нищо преди 17 ч. Това беше моята анорексия. Продължи около 1 година. Обещах на майка ми, че ще спра да гладувам. Последва депресията, булимията, сега съм в каша. 3 години не мога да се измъкна.
Никога не ми е поставяна диагноза “анорексия”. Не е нужно, обаче. Аз имах всичките описани в статията признаци.
Това е част от моята история, мисля да спра дотук.
Искам да кажа на всички, че ВИНАГИ е ИНДИВИДУАЛНО! Причините обикновено са в семейството, в моето е така. Но аз имах гадно детство и заради училището. не винаги причините са в семейството. За едно момиче, което търси себе си и иска любов, а не я получава… постепенно само за това мисли и ето причините са във всичко. Това е болестта.Но НЯМА ВИНОВНИ. Няма блато (толкова е обидно! много е лесно да осъдим неща, които не познаваме, нали)
Необходима е подкрепа, която понякога е трудно да бъде дадена от страна на сем, близките, приятелите… (Да не говорим че приятелите се отдръпват – кой би скал да е приятел с някого, кйто на сутринта може да е мъртъв? и друга причина има – белестта ни кара да сме потайни, депресира ни, изолираме се, не можем да сме като другите, самотата-анорексия е новата ни приятелка и само тя ни е необходима, дори когато знаем, че и убива – така разсъждава болното съзнание)
Що се отнася до цитираните теории…
Аз уча психология и наистина има 2 основни теории – 1. социалната – ролята на майката. (прекалено незаинтересована, прекалено заинтересованапрекалено контролираща, прекалено защитаваща… и много други) и 2. физиологичната.
Проблемът с физиологичната теория, е че изследванията са правени с аноректични и булимични момичета и момчета. Но не може еднозначно да се твърдят причинно-следствени връзки. Дали резултатите с ниските нива на цинк са защото гладуват? или ниските нива на цинк ги карат да гладуват?
и, третата – за момичето, което не иска да порасне. Да, може би от страх да не бъде отхвърлена, че няма да се справи с проблемите…Като сме деца към нас очакванията не са големи и отговорностите също, но като пораснем, крилото на мама и тати го няма… Не искам да коментирам, самата аз интуитивно усещам, че е вярно, с мен е вярно, но не мога научно да го обясня.
Радвам се, че засягате темата. Винаги е много сложно с всеки конктерен човек. Желая Ви успех!
Белчо Христов 24.09.09 в 13:09
Има и друга причина – хората изобщо знят ли как изобщо искат да изглеждат и знаят ли начина – вторият въпрос има отговор – НЕ! От тук започва май проблема, не мислите ли?
Защо всеки си мисли, че с глад се отслабва. Да, това не е психичекси проблем, това са просто лиспа на знания!
DreamCatcher 24.09.09 в 19:09
Според една друга теория,която съвесем наскоро чух,проблемът на повечето/не на всички,но една значителна част,не поясниха обаче процентното съотношение/страдащи от анорексия е следният.Повечето от страдащите са в подрастващи.Една възраст в която човек е зависим в почти всички аспекти на живота си от обществото и семейството.И когато социализацията на тази личност протича твърде насилствено,когато семейната среда вместо да седейства на детето,да му обясни,да го защити,да му помогне,да го приласкае и успокои,психологическата травма е много силна и единствената рекция с която детето може да противопстави на насилието,е да откаже да се храни.Отказът от храна е един вид осъществяване на единственият контрол,които тази личност в съвсем крехка възраст може да осъществи и да се опълчи на света който иска да го асимилира.Съгласен съм,че чрез физически намеса и механистични интервенций можем да повлияем и да съдейства за оздравителният процес,но основният проблем е в психиката на индивида.Целият свят е събран там.Грешно е да лекуваме само симптоматиката.
Маргарита 25.09.09 в 16:09
Има много информация в интерне – в youtube. Особено материалите на eniwekwe – момиче, което само се опитва да се справи с проблема и предлага личния си опит.
Много рядко става въпрос за отслабване (или САМО за отслабване), болните не знаят какво искат, но мечтаят и силно желаят да са перфектни във всяко отношение.
Липсата на знания за действието на организма, за обмяната на веществата, ме караше да мисля, че ако гладувам, ще отслабна (да, отслабвам, но губя вода и мално мускули, нищо повече). сега знам малко повече за метаболизма и за тялото си и не бих гладувала за нищо на света, не бих минала през този ад отново. Никога.
DreamCatcher 25.09.09 в 21:09
Както няколко пъти съм казвал вече,практиката е най-добрият учител.Понякога сме твърде упорити и само достигането до крайност води до осъзнаване.Но като цяло моментният и мимолетен инсайт се яваява фатален.Затова е по-добре осъзнаването в протяжност.Болката е симптом и сигурен гарант,че нещо не е в ред и трябва да обърнем курса.
Успехи!:-)
DreamCatcher 29.10.09 в 10:10
Напоследък все повече и повече се изумявам,и поредица от обстоятелства ме провокира да споделя пак няколко думи в тук в блога ти Белчо. Как хора, наричащи себе си “психолози” или терапевти, могат да не виждат съвсем елементарни и очевидни за мен явления и процеси. И как именно в тия клонове на сегашното познание сякаш “напук” показват ограничението и непознаването на вътрешния свят на човека чрез избрания от тях мироглед, принципи и постановки.
Как социалността и колективността е напълно безпомощна, когато се стигне до положение да се “надникне” зад черната дупка на “вътрешната вселена”. Това е проблем за психонауките от създаването им и до днес и ще продължи и занапред тази им безпомощност. Тя се изразява сега в разхвърляните теории и хипотези, нито една от които няма как да обхване огромния ексеприментален материал, голяма част от който на всяка от концепциите не се побира в нея и се оказва парадоксален спрямо всяка тяхна постановка. Поставянето на химията като някакъв вид заместител на нещо си и откритието че химията има някаква причинно следствена връзка с вътрешните процеси е подвело много хора да заключат че именно физикохимичните процеси управляват и психичните. И като се приемат медикаменти ще се повлияе и психичната машинка в главата на всеки човек. Други ще опитат чрез внимателен анализ на поведение, извеждане на мотиви и тяхното комбиниране да повлияят на психичното чрез социална форма на контакти и наричащи това “лечение”… За несъзнателни хора с реактивно поведение или пък форма на интелигентност, това може да мине като мит, предвид, че наистина нещо се случва – къде стане, къде не стане… обаче пък се запазва колективността и идеята че именно така се “върши работа” по помагането.
Защо пиша всичко това ли – защото винаги когато се опре до силна проява на вътрешно психично явление, и дискусиите по него ясно посочват колко е безпомощна и ограничена спряганата за мит “колективна сила”. И че именно когато се постави в център дълбоко явление от вътрешния свят на човека, се говорят и четат едно изключително повърхностно ниво на възприемане и разбиране за него от останалите.
И не е че е тайна защо е така и е съвсем ясно, че за да има разбиране за вътрешния свят на човека е нужно да има всеки разбиране за собствения си свят. А тук вече колективността е напълно неадекватна и нито има от кой да се заимства, повтаря или цитира, нито може да се “научи” или преподаде, не може да се “покаже” или “тренира” в групи и помежду си. Тук именно уникалността на всяко човешко същество вече не е неговото колективно битие, а го поставя в роля той да е битието – Той сам със себе си. И това е много просто ограничение и гениално хрумване на природата. заложено е, само самия човек да може да надниква в собствения си вътрешен свят – едно гениално “ограничение”. Никой друг нито има как нито е в състояние да погледне в цялост и широта какво се случва вътре в собствена психична “кухня”, в която се “готви” вътрешното битие на всеки човек, който той нарича ЖИВОТ. Там където се конструира нещото наречено РЕАЛНОСТ…
Родител 03.11.09 в 23:11
Аз съм баща на 17 г. момиче. Без да се усетя, поради многото ангажименти в работата – попаднахме в клопката на анорексията. Лека – полека дъщеря ни започна да отслабва. Започнахме да ходиме на изследвания, да търсим причините. Правихме всякакви изследвания на кръвта, на урината и какви ли не още. Всичко беше в нормата. Ходихме при детски лекари, психолози, психиатри, ендокринолози и накрая разбрахме страшната истина и диагноза – анорексия. Започнахме да търсим в интернет причините и симптомите. Симптомите съвпадаха на 90%. Що се отнася до причините, аз съм убеден, че никой не може да ги открие. Те са строго индивидуални. Дори болният не може да се сети защо е започнал диетата. Може да става въпрос за една дума подхвърлена от родител или съученик. Или нещо гледано по телевизията или интернет. При децата обикновено те са отличници в училището, не са били никога дебели или пълнички. При нас се случи така – ръст 165 см. тегло 51 кг. Слезнахме до 44 кг. Спря да и идва цикъла. Започнахме да ходиме при психолози и психиатри. На въпроса: Ти харесваш ли се така? Отговора беше – Не. Исках малко да отслабна, но то стана много. В момента сме на 38 кг. Обезводняване на организма, постоянно и е студено, Започват да се окосмяват краката и ръцете и – естествена реакция на тялото да я защити от студа. Включват и системи за да предпазят вътрешните органи от атрофия. Поемането на храна е минимално.
Ако някои от родителите със същите проблеми може да сподели, или някои от децата могат да кажат как са успели да се справят, ще бъда много благодарен.
Аз също ще се опитам да помогна, и споделя как сме успели да се преборим. Ако успеем.
Съвета ми е – деца, не правете така, споделете, след това ще е много трудно за всички.
Ани 18.03.10 в 00:03
Дъщеря ми е на 17 г и беше болна от анорексия При ръст 170см стигна от 55 кг до 34кг Помогна ни доц Славчев при детско-юношеска психиатрия към Александровска болница В момента тя е 58 кг
Ако имате нужда потърсете доктора