– уелнес и физиология / Рубрика на Белчо Христов

До момента публикувани материали
13 авг.

Функционално мембранните протеини могат да бъдат разпределени на: транспортни протеини, рецептори, ензими и адхезионни молекули. 

04 авг.

Функции на кожата

Кожата има многостранни функции, но на първо място трябва да се постави защитната. Вроговеният клетъчен слой, космите и ноктите предпазват по-дълбоко разположените тъкани от изсушаване, износване и нараняване. По повърхността на кожата у здрав човек винаги има голям брой микроорганизми, но те не проникват през роговия слой на епидермиса.

Освен това на повърхността на кожата се отделя млечна киселина и ензимa лизозим, които потискат развитието на микроорганизмите. Срещу ултравиолетовите лъчи кожата образува пигмент, който се натрупва под формата на фини гранули в клетките и придава кафяво оцветяване на кожата.

Кожата изпълнява обменна и регулаторна функция. През гъстата мрежа от кожни кръвоносни съдове преминава около 10% от циркулиращата в тялото кръв. Това подпомага процесите на обмяна на веществата и терморегулация в организма.

Терморегулационната функция се осъществява чрез излъчване на топлина във въздуха и върху предметите, които са в допир с тялото. Ето защо, тук е важно да спомена, колко важни са дрехите, които носим по време на физически занимания и спорт – тогава терморегулацията е в разгара си.

Тъй като топлината ни се отделя и чрез изпарение на вода от кожата, важно е дрехите по време на физически занимания (във зала или на открито) да са проветриви. А не такива, които да ни спарват! Груба грешка е да си мислите, особено ако и прилагате това, да тичате в парка с шушлек, за да сте горите повече калории и по-бързо да отслабвате, ако това е целта. Дрехата не ускорява метаболизма по никакъв начин метаболизма, а само може да наруши терморегулацията!

Терморегулацията се осъществява от потните жлези. При висока температура към кожата се оттича повече кръв, кръвоносните капиляри се разширяват и се излъчва повече топлина. При ниски температури става обратното: съдовете се свиват и кожата побледнява. Това става рефлекторно.

При много висока температура, каквито са днешните и утрешните (изобщо цялото лято, времето когато тренираме навън – по лостове, паркове и т.н.) механизмът на излъчване на топлина чрез кръвоносните капиляри се затруднява, затова потните жлези отделят много пот.

Изпарението на потта понижава температурата на тялото и го охлажда. Излъчването на топлина се ограничава от наличието на мастна подкожна тъкан. Регулацията на телесната температура се извършва в нервната система. Промените в температурата на циркулиращата кръв се приемат като информация в температурните центрове на междинния мозък, от който чрез нервите се изпращат импулси към кръвоносните съдове в кожата. Те се стесняват или разширяват според температурните промени.

Потните жлези у човека са около 4 млн. Чрез тях дневно се отделят 350-500 мл пот. Затова е хубаво да пием течности – вода. В една тренировка на открито (кросфит, стрийт фитнес и т.н.), която може да трае и до 2 часа (повече не е необходимо!) са задължителни поне 1 литър течности. Независимо от тегловата ви категория и цел на тренировките:

• за здраве – крос, бягане стил тръс
• за тонус – стречинг движения, леки натоварвания
• за отслабавне – кардио натоварване и спринтове, силова част
• за покачване на мускулна маса – натоварвания по лостове, с тежести, наколенки с оловни тежести и т.н.

Потта съдържа около 98-99% вода. С нея се отделят и амоняк, мастни киселини, млечна киселина, соли, от които в най-голямо количество е NaCl, ензима лизозим и др. Потната секреция има значение за:

1) отделяне на ненужни продукти от обмяната на веществата;
2) терморегулация;
3) поддържане постоянството на соли и вода в организма.

Количеството отделена пот зависи от физиологичното състояние на организма, от мускулната работа и от външните условия. Ако евентуално се потите път повече от обикновено, твърде възможно е това да се дължи на нещо, което ще ви се стори дори странно – липса на сол в диетата. Увеличете до 3 чаени лъжички натриевия хлорид!

Работниците в горещи помещения отделят 8-9 литра пот, например, за 24 часа. Повече пот се отделя и изпарява при топъл и сух въздух, отколкото при влажен.

Усилено потоотделяне се наблюдава и при различни психични състояния – гняв, страх, силно вълнение и т.н. Затова също така внимавайте и мислете позитивно. Никога не тренирайте, когато сте ядосани от нещо или си внушите погрешно, че тренировката ви навън, ще ви успокои. Ако не сте хидратирани добре, виждате сами какво може да се случи с вас.

Кожата участва макар и незначително в дишането. Количеството кислород, което се приема през кожата, е около 1% от общото количество кислород, постъпващ в тялото. Кожата изпълнява и сетивна функция. В нея са разположени много рецептори за натиск, допир, топло, студено и болка. При дразненето им се пораждат усещания и се проявяват рефлекси, които участват в регулацията на взаимоотношенията със заобикалящата ни природа.

В човешкия организъм се образува топлина. Тя е резултат от непрекъснато извършващите се обменни процеси. Образуването на топлина не е еднакво интензивно в различните органи.

При дейността на мускулите и черния дроб например се образува по-голямо количество топлина, отколкото в по-малко активните съединителни тъкани, хрущяли, кости и др.

Основният източник на топлина в организма са химичните процеси. Образуването на топлина в тялото не се влияе от температурата на околната среда.

При понижаване на околната температура под 15 градуса, ако дрехите са недостатъчни, обмяната на веществата се засилва и се образува повече топлина. В такива случаи възникват фини неволеви мускулни съкращения (треперене, тракане на зъби). Гладките мускули на кожата също се съкращават, космите настръхват и може би някои от вас са усещали това, нали?

В тялото се задържа известно количество топлина, необходима за извършването на жизнените процеси, а останалата топлина се отделя навън. Ако човешкият организъм произвежда топлина, без да я отдава на заобикалящата го среда, стабилността на телесната температура не би могла да се постигне.

Това важи и за организма и околната среда. Отдаването на топлина се осъществява по няколко начина:

1) чрез излъчване (радиация). При обикновени условия по този начин се отдава около 70% от образувалата се топлина. От повърхността на човешкото тяло става излъчване на топлинни електромагнитни вълни. Когато кръвоснабдяването на кожата е по-голямо, повече топлина се излъчва и обратно;

2) чрез конвекция. Дължи се на движението на газови или течни молекули, намиращи се в непосредствена близост до повърхността на тялото. При повишаване на телесната температура те стават по-подвижни, отдалечават се по-бързо от тялото и мястото им се заема от молекули с по-ниска температура.

Най-важният фактор, който повлиява топлинната конвекция, е движението на въздуха или водата, ако тялото е потопено в течна среда. Колкото околната температура е по-ниска и въздухът по-подвижен, толкова опасността от простуда е по-голяма, поради загуба на топлина.

3) чрез провеждане. Осъществява се при допир с предмет, чиято температура е по-ниска от температурата на кожата. Това може да стане при измиване със студена вода, приемане на студени храни и питиета, при седене върху студени предмети.

4) чрез изпарение. В случаите когато температурата на въздуха е над 33 градуса, т.е. толкова, колкото е тя по откритите части на кожата, отдаването на топлина по описаните дотук начини е невъзможно поради липсата на необходимата температурна разлика. Тогава единственият начин за охлаждане на тялото е изпарението.

Повърхността на кожата е винаги влажна. Това се дължи както на проникване на вода през епителните клетки, така и на активирането на потните жлези.

При изпарението на 1 литър пот се отдават около 2 430 KJ топлинна енергия. С изпаряването може да се губи топлина от тялото само тогава, когато потта се изпарява. Ето защо при висока околна температура сухият въздух се понася по-добре отколкото влажният.

Образуването и отдаването на топлината от тялото се регулират така, че телесната температура се запазва на относително постоянно равнище. Температурата на тялото обаче не е постоянна във всичките му части. Във вътрешността е по-висока и по-стабилна и се означава като вътрешна, а на повърхността е по-ниска и нееднаква.

У здравите хора, трениращите, вътрешната температура, измерена в правото черво, е около 37,2 градуса по Целзий, под мишницата е 36,5, а по другите части на тялото – 33 градуса. Животът е възможен при температурни колебания от 24 градуса (при изкуствено охлаждане) до 43 градуса за вътрешна температура. Температурата на тялото показва денонощни колебания. Най-ниска е сутрин около 4 часа, най-висока е около 16 часа. При болестни състояния, особено при децата, температурата може да се повиши до 41-42 градуса.

Регулация на топлинната хомеостаза

Образуването и отдаването на топлина в човешкия организъм се регулира от сложен нервно-ендокринен механизъм, който включва следните елементи:

• рецептори за студено и за топло
• нервен център, разположен в междинния мозък, който обработва сигналите, идващи от кожата и от вътрешността на организма, и изпраща импулси до периферията
• изпълнителни органи – кожни кръвоносни съдове, потни жлези, скелетни мускули, черен дроб
• хормони посредници между нервните импулси, идващи от мозъка и изпълнителните органи

Когато температурата на средата се понижи, реагират рецепторите за студено. Разликата между телесната и външната температура е информацията (дразнителя), който стимулира рецепторите. По сетивните нерви те изпращат импулси до подхълмието в междинния мозък, където се намира центърът на терморегулацията.

Под негово влияние се засилва производството на топлина, което се осъществява чрез ускоряване на обмяната на веществата и чрез свивания и разпускания на мускулите (треперене). Произведеното количество топлина се запазва от излъчване чрез свиване на кръвоносните съдове на кожата, настръхване и т.н. Тази реакция възобновява излъченото при охлаждане количество топлина от организма и затова в случая е адекватна или компенсаторна.

Произведеното количество топлина затопля тялото чрез кръвта, която достига до всички органи, включително до кожата с терморецепторите и до подхълмието. Импулсите от рецепторите за студено спират, топлопроизводството – също. Осъществява се принципът на обратната връзка и рецепторна корекция.

Рецепторите са “уведомени” за новото състояние на температурата и в зависимост от нея се изменя дейността им. Ако външната температура продължи да спада отново се поражда информация за студено и се стимулира топлопроизводството.
Когато температурата на външната среда се повиши, се дразнят рецепторите за топло в кожата. Те изпращат импулси до подхълмието.

Терморегулацоинният център предизвиква разширяването на кръвоносните съдове и изпотяване на тялото. Чрез изпарение на потта и топлоизлъчване организмът се освобождава от изличната топлина. Така чрез адекватна реакция на организма при понижаване и при повишаване на външната температура се поддържа температурата на тялото относително постоянна.

Обратно към раздел “Анатомия и физиология”.

19 май

Ензимите са биологични катализатори (ускорители на химични процеси), за които са валидни всички общи свойства на катализаторите. Отличават се от тях по изключително високата си ефективност, специфичност (субстратна и реакционна) и възможността за регулация на активността и синтезата им. Ензимите са високоспециализирани белтъчни молекули, които биват еднокомпонентни (съдържащи само белтъчна част) и двукомпонентни (съдържащи белтъчна и небелтъчна част ). Ако връзката между двете съставни части е слаба, небелтъчната част се нарича коензим, ако връзката между двете части е здрава, ковалентна – небелтъчната част се определя като простетична група.

Броят на ензимите, участващи в осъществяване на метаболизма на човешката клетка надвишава 3 000. Те са разпределени в 6 главни групи.

Тези групи са:

  • оксидоредуктази
  • трансферази
  • хидролази
  • лиази
  • изомерази
  • синтетази

Името на всеки ензим има (съдържа) две части: например сукцинат дехидрогеназа. Първата част дава името на субстрата, а втората посочва типа на катализираната реакция. Всеки ензим има кодов номер, състоящ се от четири цифри. Първата дава типа на реакцията (главната група); втората и третата цифри дават допълнителна информация за характера и механизма на реакцията (определят подгрупата и подподгрупата). Четвъртата цифра е индивидуалният номер на ензима.

Активният център е малка част по повърхността на ензимната молекула, където се свързва субстрата, за да се превърне в краен продукт. В еднокомпонентните ензими активния център се състои от няколко отдалечени по протежение на веригата аминокиселинни остатъци, които са близко в пространството поради формираната третична структура на белтъчната молекула.

От функционална гледна точка различните химични групи в активния център се определят като каталитични и контактни. В двукомпонентните ензими за формиране на активния център
групи предоставя и небелтъчната съставка.

Свойства на ензимите

Специфичността, реакционна и субстратна, е едно от най-съществените свойства на ензимите. Реакционната специфичност се определя от възможностите на групите в активния център да образуват или разграждат определен тип химични връзки. Субстратната специфичност се обяснява с високите стерични изисквания на активния център спрямо субстрата, произтичащи от определена ензимна конформация. Има различни модели за обяснение на субстратната специфичност:

  • на Фишер (абсолютно структурно и геометрично съответствие между активния център и субстрата), валиден за малък брой абсолютно специфични ензими
  • на Кошланд (индуцирано структурно притъкмяване плюс субстратно напрежение), валиден за повечето ензими. Стереоспецифичността се обяснява с множествено свързване на субстрата към активния център

Значение на ензимите

Учението за ензимите е основа на нашите познания върху всеки жизнен процес в норма и патология. Всеки физиологичен процес протича благодарение на каталитичното действие на определени ензими. Много заболявания непосредствено възникват от нарушения в ензимната катализа. Определянето на ензимни активности в кръв и други биологични течности дава ценни сведения за медицинската диагностика. Ензими се използват и за терапия при някои заболявания, наприме инфаркт на миокарда. Поради това изучаването на особеностите на ензимите и на катализираните от тях реакции е рационален и съвременен подход в медицината.

Oбщи свойства на ензимите като катализатори

Ензимите са биокатализатори, ускоряващи определени химични реакции в клетката. Болшинството от ензимите са белтъци, предимно глобуларни. Отскоро се знае, че малка част от РНК, наречени рибозими, също действат като биокатализатори.

За ензимите са валидни всички общи свойства на катализаторите:

1) увеличават скоростта на спонтанно протичащи реакции, без да изместват химичното равновесие

2) променят в еднаква степен скоростта на правата и на обратната реакция до достигане на химично равновесие

3) действат в незначителни количества

4) понижават активиращата енергия на реакцията

Ензимите, както и другите катализатори, снижават активиращата енергия, защото провеждат реакцията по друг път с по-ниски енергетични изисквания. Характерно е образуването на междинно съединение между изходното вещество (т.н. субстрат) и ензима, което се нарича ензим-субстратен комплекс. Възможно е да се образуват няколко междинни съединения. Независимо колко са междинните фази, активиращата им енергия е винаги по-ниска от тази за некатализираната реакция.

Коензими и простетични групи

Освен еднокомпонентни, има и двукомпонентни ензими, които съдържат белтъчна съставка (апоензим) и небелтъчна съставка. Апоензимът е термолабилен, високомолекулен и не диализира през полупропускливи мембрани. Небелтъчната съставка е термостабилно, нискомолекулно вещество, което диализира през полупропускливи мембрани. Двукомпонентният ензим се означава като холоензим.

Други примери: пиридоксалфосфат и пиридоксаминфосфат, близки производни на витамин В6 (пиридоксол), са коензим на трансаминази. Метални йони и фосфатни остатъци често също така действат като простетични групи и т.н.

От химична гледна точка част от коензимите са нуклеотиди – например АТФ (аденозин трифосфат) е преносител на фосфатна група и енергия. Други нуклеотидни коензими са едновременно и производни на витамини – например никотинамидаденин динуклеотид (НАД), пренасящ водород, е динуклеотид, който съдържа аденилов нуклеотид и друг нуклеотид с никотинамидна база. Последната е всъщност витамин РР. Подобен е случаят и с други Н-пренасящи коензими като флавинмононуклеотид (ФМН) и флавинадениндинуклеотид (ФАД). ФМН и ФАД съдържат базата рибофлавин (витамин В2).

Представа за механизъм на ензимната катализа

Въпреки че в края на реакцията eнзимите като катализатори се възстановяват непроменени, те фактически участват активно в хода на реакцията – образуват със субстрата (S) междинен ензимно-субстратен комплекс (ЕS). ES комплекси са много нестабилни, имат къс живот, трудно се изолират и изучават. Не при всички ензимни белтъци се знае детайлната пространствена организация, което също затруднява изучаването на ES комплекси. Но има доказателства, че те наистина възникват:

  • промяна в спектъра на ензима при взаимодействие със субстрата – например при пероксидаза с простетична група хем
  • чрез рентгеноструктурен анализ са получени преки доказателства за образуване на ES комплекси
  • изолиранe на комплекси между ензим и инхибитор, който е структурен аналог на субстрата. Тези комплекси са по-стабилни и по-лесно се изолират

В най-общ вид ензимно-катализираната реакция протича по следния начин:

Е + S ——-> ES ——-> EP ——–> E + P

Всеки от трите съставни процеса притежава своя активираща енергия, по-ниска от енергията на некатализирания процес. Активиращата енергия може да се понижи по четири различни механизма:

  • киселинно-основна катализа (например при рибонуклеаза)
  • индуциране на напрежение в субстратната молекула (например при лизозим)
  • ковалентна катализа (например при серинови протеази)
  • ентропийни ефекти

Често ензимните реакции са от смесен тип. Например при лизозим се наблюдава комбинация от първите два механизма. При реакциите, в които участва повече от един субстрат, или пък като втори субстрат действа някакъв коензим, реакцията протича по два главни механизма:

  • т.н. “пинг-понг”-механизъм (например при трансаминиране)
  • последователен механизъм, като редът на свързването на субстратите може да бъде случаен или определен

Какво е активен център?

Ензимът взаимодейства със субстрата, чрез своя активен център. Активният център е неголям участък по повърхността на ензимната молекула, където субстратът се свързва и се превръща в продукт. В еднокомпонентни ензими активният център се състои от няколко аминокиселинни остатъка, които са отдалечени по протежение на полипептидната верига, но са близко разположени в пространството поради формиране на третична структура на белтъка. Например в активния център на химотрипсина участват Хис57, Асп102 и Сер195.

От химична гледна точка групите в активния център могат да бъдат най-различни -SH, -NH2, -ОН, имидазолово ядро и прочие. От функционална гледна точка, според Кошланд се различават 2 вида групи, участващи в активния център:

1) каталитични (вземат пряко участие в реакциите на превръщане на субстрата в продукт).

2) контактни (прикрепват субстрата към активния център така, че атакуемата от ензима връзка да попадне в обсега на действие на каталитичните групи).

В случаите, когато катализираната реакция изисква включването на две или повече различни субстратни молекули, контактните групи ги довеждат до най-благоприятна за реагиране позиция. Така контактните групи съдействат най-много за високата скорост на ензимно катализираните реакции.

Реакционна специфичност

Реакционната специфичност се определя от възможностите на включените в активния център аминокиселинни остатъци да образуват или разграждат определен тип химични връзки. Пример: три различни ензимa аминоацидооксидази (E1), трансаминази (Е2) и декарбоксилази (Е3) превръщат един и същи субстрат (аминокиселини) в три различни процеса до различни продукти.

Субстратна специфичност

Субстратната специфичност се обяснява с високите изисквания на активния център спрямо субстрата, произтичащи от определена ензимна конформация. Чрез пространствената организация на ензима се създава много добро химично и структурно съответствие на контактните и каталитичните групи в активния център към съответните групи от субстрата. Молекулните размери и разположението на йонни групи и хидрофобни участъци в ензима осигуряват възможност за свързване на определен, понякога единствен субстрат. Други ензими проявяват известна толерантност и могат да въздействат на няколко близки по структура субстрати. Например хексокиназата катализира фосфорилирането на глюкоза, фруктоза, маноза, глюкозамин и 2-дезоксиглюкоза, но с различна скорост.

Съществуват различни модели за обясняване на субстратната специфичност на ензимите. Според модела на Фишер съществува априори абсолютно структурно и геометрично съответствие между активния център и субстратната молекула, така както е съответствието между секретна брава и ключ. Водородни, йонни връзки и хидрофобни взаимодействия допринасят за свързването между ензима и субстрата. Този модел добре обяснява абсолютната субстратна специфичност при малък брой ензими – например уреаза, аргиназа, сукцинат дехидрогеназа, амино-ацил-тРНК синтетази.

Изследвани са стотици съединения и резултатът е все един и същ – уреазата има един единствен субстрат. Абсолютната специфичност на амино-ацил-тРНК синтетазите осигурява недопускане на грешки при белтъчната биосинтеза.

  • абсолютно структурно и химическо съответствие от типа “ключ-ключалка” (Фишер)
  • индуцирано структурно притъкмяване (Кошланд)
  • индуцирано структурно притъкмяване плюс субстратно напрежение (Кошланд)

Моделът на Фишер не може да обясни всички случаи на взаимодействие между ензима и субстрата. Според Кошланд, активният център и субстрата не съвпадат напълно. Взаимодействието на ензима и субстрата предизвиква конформационни промени в свързващото място, което се променя – увеличава се афинитетът към субстрата, преориентират се някои групи и се оформя каталитичният активен център. Това е т. н. модел за индуцираното структурно притъкмяване между ензима и субстрата.

Пример за подобни промени дава ензимът хексокиназа, която придвижва един от домените си, за да обгърне глюкозата и да доближи групите от активния център до субстрата. Най-голям брой експериментални наблюдения подкрепят модела, който е съчетание от индуцирано структурно притъкмяване и субстратно напрежение. За да се осъществи реакцията, е необходимо да настъпят, макар и незначителни, конформационни изменения и в активния център, и в субстратната молекула. Необходимо е стерично донагласяне на реагиращите структури и в резултат се получава напрягане и отслабване на атакуваните връзки. Например при свързване на субстрата от ензима лизозим, са доказани конформационни промени в част от субстратната молекула (хексозен пръстен преминава от стабилна “стол” в нестабилна “полу-стол”-конформация).

Обратно към радел “Анатомия и физиология”.

18 май

Въпреки, че населението на планетата ни продължава да расте като численост, на фона на това разнообразие и от раси и подраси, типовете тела си остават 3 основни вида. Това са:

  • ектоморф
  • мезоморф
  • ендоморф

По-модерните виждания на учени в сферата на антропологията и антропометрията, раждат идеи за нови подкласификации и категории конституции. Но базата е вече положена!

Колкото и да сме различни като физиология, раси, ендокринология, все пак всички ние спадаме към 3 основни типа класове. Всички – мъже и жени.

ВИЗУАЛИЗАЦИЯХАРАКТЕРИСТИКАМЕТАБОЛИЗЪМАСПЕКТИ
Ендоморф

Тялото e с процент мазнини много по-голям от желания, разпределени по и под талията.

Много е вероятно винаги да ендоморфите да имат проблеми с контролиране на теглото и да са доста тежки.

Пълнеят лесно и най-често трупат равномерно по цялото тяло. Това придава мека, кръгла фигура със склонност към затлъстяване.
Mетаболизмът на еноморфите е най-бавния от всичките 3 вида. Организмът е склонен да превръща почти цялата поета храна (ако е излишна) в телесна мазнина.

Предразположение към образуване на мастна тъкан. Ендоморфите трудно свалят ненужното тегло.
Ендоморфите имат нужда от кардио дейност, голям брой повторения за големите мускулни групи, както и трениране на горна част на тялото, за баланс с долнтата. Диетата е задължителна.
Мезоморф

Всички мезоморфи имат силно и мускулесто тяло, като на истински атлет.

Трудно обаче те свалят мазнините, но направят ли го, мускулатурата е подчертана и дефинирана.
Ако мезоморфите пълнеят от към тегло, то е сравнително лесно.

Метаболизмът е сравнително бърз.

Лесно се изграждат и запазват мускулната маса.
Тренировката трябва да съдтржа повече повторения.

Мезоморфите трябва да осигурят достатъчно аеробни упражнения във залата.
Ектоморф

Ектоморфите са слаби и високи хора. Издължени и сухи. Имат съвсем малко мускулна тъкан и някои части от тялото са направо кльощави. Напълняват на определени места.

Под областите с телесна мазнина имате слаба костна структура.
Метаболизмът на ектоморфа е бърз, но не е достатъчно.

Трудно изгарят толкова калории, че да не напълняват.

Имат проблем при изграждането и запазването на мускулите.
Акцент при ектоморфите е създаване на повече мускули по цялото тяло.

Нужни са тренировки с малък брой повторения и по-големи тежести, както и спазване на хранителен режим.

Ектоморф – описание

Един ектоморф е типичен слаб човек. Ектоморфите имат лека конструкция, с малки стави и чиста мускулна маса. Обикновено ектоморфите имат дълги и тънки крайници, с жилави мускули. Плешките им са склонни да бъдат тънки, с малка ширина. Типични черти на един ектоморф са:

  • малка и “деликатна рамка” и структурата на костите
  • това са класически хардгейнъри – трудно покачват телесна маса
  • плосък гръден кош
  • малки рамена
  • много бърз метаболизъм

Виждате, че ектоморфите много трудно наддават на тегло. Те имат бърз метаболизъм и обмяна на веществата, което кара тялото са изгаря калориите, при това много бързо. Ектоморфите трябва да консумират огромно количество калории, за да наддават на тегло.

Тренировките трябва да бъдат кратки и интензивен, с акцент върху големите мускулни групи. Добавките за мускулна маса са определено препоръчителни, да не казвам задължителни. Ектоморфите трябва да ядат и преди лягане, за да се предотврати катаболизма на мускулите през нощта. Заради екстремно бързият метаболизъм. И обратно – ектоморфите, могат да губят мазнини много лесно.

Мезоморф – описание

Тялото на мезоморфите има голяма костна структура, големи мускули и естествено атлетично телосложение. Мезоморфната конституция е най-добрият тип тяло за бодибилдинг, фитнес и спорт, изобщо. Смята се, че е доста лесно свалят килограми и губят тегло. Тези тела са естествено силни, което е перфектната платформа за изграждане на мускулна. Типични черти за мезоморфа са:

  • атлетично тяло
  • твърдо тяло с добре определени и дефинирани мускули
  • правоъгълна форма на тялото, изобщо
  • силни мускули, освен детайлизирани
  • лесно покачване на мускулна маса
  • свалянето на килограми става при тях по-лесно, дори и от ектоморфите
  • тренировките при този тип тяло трябва да включат базови фитнес движения, достатъчни са, по-малко кардио и стречинг

Ендоморф – описание

Тялото на ендоморфа е солидно и като цяло “меко”. Ендоморфите наддават мазнини много лесно. Ендоморфите са обикновено с по-къси мускули на ръцете и краката. Мускулите като цяло по цялото тяло са силни. Типични черти на ендоморфите са:

  • меко и заоблено тяло
  • мускули и мазнини се трупат едновременно и много лесно
  • като цяло този тип структура е кръгла тип физика
  • трудно се губят мазнини
  • сравнително по-бавен метаболизъм

Допълнителна подкатегоризация на типовете ектоморф, мезоморф и ендоморф:

Екто-мезоморф

Екто-мезоморфите са предимно ектоморфи, с някои черти на мезоморфите. Като цяло те са с висока структура и с повече мускулна маса, отколкото истински ектоморфи, но все пак по-малко от истинските мезоморфи или мезо-ектоморфите. Типични черти:

  • малък обем и структура на костите
  • имат възможност да се изгради повече мускул
  • “плоска” визия на мускулите
  • средна ширина на рамената
  • относително бърз метаболизъм

Те имат бърз метаболизъм, който изгаря калориите лесно. Екто-мезоморфите се нуждаят от огромно количество калории, за да наддават на тегло, но не се нуждаят от драстичен дефицит, за да отслабнат. Тренировките им трябва да бъдат кратки и интензивни, с акцент върху големите мускулни групи. Добавките категорично се препоръчват, когато искат тези хора целят мускулна маса

Мезо-ектоморфи

Мезо-ектоморфите имат средно до голяма костна структура, средно до големи мускули и естествено атлетично телосложение. Те са склонни да имат малко по-трудни моменти по време на покачването на мускулната маса, отколкото техните колеги мезоморфите, но все пак това е благоприятен соматотип за развитие на тялото и опорно-двигателната система. Типични черти:

  • атлетично тяло
  • правоъгълна форма на тялото
  • мускулите до някъде се покачват лесно

Мезо-ендоморф

Те имат голяма костна структура, големи мускули. Те са предимно мезоморфи, с леки ендоморфни тенденции. Типични черти:

  • атлетично широки рамене
  • големи мускули, които са до известна степен определени генетично
  • правоъгълна форма на тялото
  • много сила

Чувствителност към въглехидратите – трябва да се внимава с тях. Мезо-ендоморфният тип тяло отговаря най-добре да тренировки с тежести и кардио.

Ендо-мезоморф

Ендо-мезоморфния тип тяло е солидна структура. Ендо-мезоморфите са предимно еноморфи, с тенденции към мезоморф. Ендо-мезоморфите са обикновено с по-къси крайници и с дебели ръце и крака, но с малко по-малко коремна мазнина, отколкото колегите от групата на ендоморфите. Мускулите им са силни, особено в горната част на тялото и краката. Типични черти:

  • меко като визия и заоблено тяло
  • сравнително широки рамене
  • покачване на мускули и мазнини – много лесно

Не забравяйте въпреки всичко казано до тук, че всеки организъм и физиология си имат своите отличителни черти. Затова не вярвайте сляпо, на все пак съществуващата систематика и характеристика тук.

Обратно към раздел “Анатомия”.

26 апр.

Гладуването е процес на пълно лишаване на храна. По този начин спира всичко и целият достъп до мазнини, протеин и въглехидрати до клетките е екзогенно прекратен! Гладуване може да се охарактеризира и още като процес, в който се поемат изключително малко или оскъдно количество еднообразна храна, бедна на хранителни вещества. Често, това аз го наричам клетъчен глад – в клетката не постъпват ежедневните нужни вещества!

Какво се случва с бъбреците – при гладуване?

При гладуването започва бързо намаляване на килограмите и общото тегло. През първите 4-5 дена, не килограмите ви, а азотния баланс в тялото се променя драстично. Започва да се отделя повече азот, чрез урината, под формата на урея. Това се обяснява с факта, че при липса на въглехидрати част от белтъците започват да се разграждат до аминокиселини. По-голяма част от тези амини се окисляват, за да осигурят енергия и в същото време гликогенните аминокиселини (аспаргиновата киселина, глутаминовата, аланин и глицин) по пътя на глюконеогенезата в черния дроб, осигуряват глюкоза като жизненоважно гориво за мозъка.

Нивото на уреята нараства на 10 mM/L, както и секрецията на 3-метилхистадина. За това допринася и намалената секреция на инсулин. Инсулинът активира белтъчния синтез и забавя разграждането на белтъците. Известно е, че секрецията на инсулин се отключва след прием на въглехидрати. Следователно липсата на въглехидрати съдейства за по-бързото разграждане на белтъците. Припомням – по време на гладуване.

Какво се случва с енергията за мозъка – при гладуване?

Понижава се нивото на трийодтиронина (Т3) – хормон, чието понижение забавя енергийният разход и разпада на белтъците. Намалява също и секрецията на катехоламините. Поради повишеното разграждане на белтъци и намаленият метаболизъм в цикъла на Кребс се увеличава синтеза на кетонови вещества, получени от ацетацетата и бета-хидроксибутарата при окислението на кетогенни аминокиселини. Или казано още по-просто – мозъкът ви ще използва кетоновите вещества като източник на енергия. Вместо глюкоза.

Какво се случва в мускулите – при гладуване?

В мускулите се намалява активността на гликолизата. Намалява се също активността на на креатинфосфокиназата (КФК) и се понижава съдържанието на креатинфосфат. Това намалява възможностите за анаеробна работа, тъй като най-напред се засягат бързосъкращаващите се мускулни влакна. Те стоят непосредствено под кожата, ако работим в 3D пространство и трябва да ви визуализирам нещата.

Допълнителен колорит при гладуването се оказва в общата картина на намалената работоспособност ниското ниво на хемоглобин! Това е тясно свързано с доставката и на кислород. Смело твърдя, че продължителното гладуване (и по двата фактора, споменати в началото) е рисково! Само по фактора кислород, ако изобщо се замислим!

Влошават се функциите сериозно на органи като сърце и черен дроб. Рисково е включително и “лечебното гладуване”. Най-малкото защото спадат драстично функциите на имунната защита – организма е слаб и неработоспособен. Изход от тази ситуация е да се направи преход – да се намалят едни видове храни, за сметка на други. Да се направи преход и да се излезе от смисъла на гладуването – и във двата случая, то е клетъчно.

Обратно към раздел “Анатомия и физиология”.

22 мар.

Когато работя с клиент и го тренирам, според поставената му цел, моята първа задача е той да получи качествена мускулна умора. Защо? За да знам, че ние ефективно сме натоварили мускулатурата и той/тя е получил/а този физиологичен процес на 100 %. Но какво е мускулната умора?

Истинската мускулна умора реално е правилно изчерпване на наличния мускулен гликоген. Мускулния гликоген е енергийния запас на мускула. Енергията, с която вие тренирате идва от там. И в частност, от подкожните мазнини, които за източник на енергия.

Мускулна умора се предизвиква с правилна диета (преди всичко) и добре подредена фитнес стратегия.

Умора на мускула се нарича временното понижаване на работоспособността на мускулната клетка, което настъпва в резултат на извършена физическа работа и изчезва след определена времева пауза или почивка. Така ме учиха по определение във Биологическия Факултет, в който следвах като студент. Аз обаче ще се опитам с настоящия материал, да ви довизуализирам този процес и да ви запозная с по-честия случай – псевдо мускулната умора.

Ако приемем, че сме в малка лаборатория и изолираме да речем трицепсовия мускул (на снимката горе в дясно) и преди това знаем анатомията на мускулните снопове, то можем да разберем и какво е то мускулна умора и на практика – окачваме малка лабораторна тежест върху мускула, дразним продължително мускулните снопове с ритмични електрични движения и какво наблюдаваме? Амплитудата на неговите (мускулните) съкращения постепенно намаляват, докато не достигнат до нула.

Записът на съкращенията, ако го наблюдаваме внимателно, регистриран в този случай се нарича крива на умората. Като се измери и сумира височината на всички съкращения, може да се узнае общата височина на повдигане на товара – т.е. извършената физическа работа (както казах по-горе свързана с изчерпване на гликогена ви). И това е работа, извършена от работещия мускул, до настъпване на умората. Така изглежда този процес и в действителност, когато тренираме във фитнеса и съм близо до клиента ми, аз прилагам такъв вид тежести и степен на трудност, че уморявам мускула, за да знам, че той е свършил предварително планираната работа. Например, това могат да са 4 работни серии с по 12 повторения за едно упражнение. С правилна техника на изпълнение, дишане и скорост на движението.

Наред с измененията на амплитудата на съкращенията при умора, нараства също и латентния период на съкращение, периода на отпускане на мускула се удължава, а прагът на дразнене се увеличава, т.е. възбудимостта намалява. С други думи, нямаме повече сили, за да можем да тренираме. Трябва обаче да се подчертае, че всички тези изменения възникват не веднага след началото на работата на мускула – съществува определен период, през който се наблюдава увеличаване на амплитудата на съкращенията и малко повишаване на мускулната възбудимост. При това мускулът става лесно разтеглив.

Основната причина за умората обаче, която настъпва в мускула, разбира се е трайното намаляване на енергийните запаси в клетка – мускулното гориво (гликоген). При продължителна работа в изолирания мускул намалява запаса на гликоген, което нарушава процесите на синтез на АТФ и креатинфосфат, необходими за осъществяване на мускулното съкращение. В настоящият пример, съвсем умишлено избягвам един друг факт – участието на кръвта в целия този физиологичен случай.

Тя все пак допълнително допринася за нови хранителни вещества – глюкоза, аминокиселини и се освобождава от продуктите на обмяната, които нарушават нормалната жизнена дейност на мускулните влакна. Главна роля за възбуждане на мускула играе и нервното влакно, по което достига импулса за съкращение.

Псевдо мускулната умора обаче е серизният проблем! Тя се предизвиква, когато в неистово ни желание за тренировка, ние хвърлим целия си наличен ресурс (времето в залата), а не обръщаме никакво внимание на правилното възстановяване. Дори особено и по отношение само на фактора следтренировъчно хранене. Което означава:

    • няма да имаме мускулен обем
    • няма да имаме същата сила за следващата тренировка
    • ще имаме повече лактат
    • ще се чувстваме вели и изморени (дори ще е налице и нежелание за тренировки – сигурен симптом за претренираност)
  • Виждате веднага, че най-важното е да спазваме правилното за пред и следтренировъчно хранене, фитнес стратегия, не просто да тренираме и т.н. Умората, псевдоумората причинена от неправилно възстановяване е различна от търсената мускулна умора. Не бъркайте двете понятия и физиологични състояния. Първият вариант на мускулна умора е преодолим процес – търсете изчерпването на мускулния гликоген, но възстановявайте правилно. При вторият процес на “мускулна умора” – първо се научете да се храните и тренирате правилно! В противен случай ще имате вечно изморен вид, вялост в мускулите, ще стоят “плоски”и все едно никога нетренирани. Все пак, изборът е ваш, нали така?

    Обратно към раздел “Анатомия и физиология”.

    08 февр.

    Костният мозък е основен хемопоетичен орган (синтезиращ орган на кръвта). Той произвежда всички кръвни клеткиеритроцити, гранулоцити, моноцити, тромбоцити и лимфоцити. Количеството му при израснал и зрял индивид е около 2600 грама. Разделя се на червен и жълт. При раждането той е само червен. По време на израстването на индивида част от него претърпява мастна дегенерация и се трансформира в жълт. При израстнали индивиди червеният костен мозък се намира в спонгиозата на плоските кости – гръдна кост, ребра, черепни кости, прешлени и в епифизите на някои дълги кости. Жълтият костен мозък се разполага в каналите на дългите кости. Червеният костен мозък е активен хемопоетичен орган, а жълтият костен мозък е неактивен, но в условията на усилена хемопоеза (например след големи кръвозагуби) може да се активира и трансформира в червен костен мозък.

    Червеният костен мозък се изгражда от съединителнотъканна строма и кръвни клетки в различни етапи на развитие. Стромата представлява мрежа от съединителнотъканни влакна и клетки, например ретикуларни клетки, които имат фагоцитарна способност. Съдържа още: много макрофаги – те произлизат от моноцитите и имат фагоцитарна функция. Срещат се мастни клетки (липоцити) и остеобласти. В стромата се разполагат и кръвните клетки. Червеният костен мозък съдържа мрежа от кръвоносни съдове и венозни синусоиди. При входа и изхода на венозните синусоиди има сфинктери, които регулират тяхното кръвонапълване. Стените на синусоидите са изградени от прекъснат ендотел, който има отвори. През тях кръвните клетки преминават в кръвта.

    В костния мозък се намират кръвни клетки в различен етап на развитие. Установено е, че всички типове кръвни клетки произхождат от една обща (тотипотентна) стволова клетка. Тя е с по-малки размери от останалите клетки. Стволовите клетки съществуват през целия живот на индивида. Те се делят и броят им е приблизително еднакъв. От общата (тотипотентна) стволова клетка водят началото си две частично детерминирани (плурипотентни) стволови клетки:

    • миелоидна – представлява зародишна клетка на еритроцитния, гранулоцитния, моноцитния и мегакариоцитния ред
    • лимфоидна – тя се диференцира в лимфоцитни и плазматични клетки
  • Образуване на еритроцитите

    От миелоидната стволова клетка се образува първата специфична за еритропоезата унипотентна клетка, която е чувствителна към еритропоетин и се нарича еритропоетинчувствителна клетка (ЕЧК). Тази клетка се диференцира в проеритробласт. Той претърпява по-нататъшно узряване и диференциране като преминава през стадиите на базофилен, полихроматофилен и оксифилен еритробласт и се превръща в безядрен ретикулоцит. Ретикулоцитът навлиза в синусоидите и попада в периферната кръв, където доузрява и се превръща в еритроцит. Зрелият еритроцит е с диаметър около 7 мм, с форма на двойновдлъбнат диск и е доста гъвкав. Със стареенето еритроцитите стават по-плътни и ригидни. Захващат се от фагоцитиращите макрофаги в ММС на слезката и се разрушават. Средната продължителност на живот на еритроцитите е 120 дни. От един проеритробласт чрез делене и диференциация се получават 8-16 еритроцита. Не всички проеритробласти достигат до стадий на ретикулоцит. Една част от тях (10-15%) умират преди да се обезядрят.

    Образуване на гранулоцитите

    От миелоидната стволова клетка се образува миелобласт – първата специфична за гранулоцитния ред клетка. Следващите етапи на развитие са: промиелоцит, миелоцит (неутрофилен, еозинофилен и базофилен), метамиелоцит (неутрофилен, еозинофилен и базофилен) и гранулоцит (неутрофилен, еозинофилен и базофилен). Неутрофилните гранулоцити биват пръчкоядрени (с ядро под формата на подкова) и зрели (със сегментирано ядро – сегментоядрени гранулоцити). В пределите на костния мозък зрелите гранулоцити се намират в синусоидите. Времето, за което един миелобласт дава потомство от зрели (сегментоядрени) гранулоцити е около 10 дни. Средната продължителност на живот на гранулоцитите е 5-6 дни.

    Образуване на моноцитите

    От миелоидната стволова клетка се образува монобласт. Следва процес на делене и диференциация като се преминава през стадий на промоноцит и моноцит. Моноцитите преминават в синусоидите и напускат костния модък. От кръвта те проникват в тъканите и се трансформират в тъканни макрофаги и хистиоцити. Това е основната клетъчна съставка на моноцитно-макрофагеалната система (ММС), която се намира главно в слезката.

    Образуване на тромбоцитите

    От миелоидната стволова клетка се образува мегакариобласт. Следващите етапи на развитие са: промегакариоцит, мегакариоцит и тромбоцит. Мегакариоцитите са много големи клетки с гигантски ядра. Цитоплазмата им се разделя чрез дълбоки инвагинации. Тромбоцитите представляват фрагменти от цитоплазмата на зрелите мегакариоцити. Всеки тромбоцит притежава собствена мембрана, цитоплазмени органели и специални образувания – алфа-гранули (съдържат доста протеини: фибриноген, растежни фактори, тромбоцитен фактор 4) и плътни телца (съдържат серотонин, калций, АТФ и други). Тромбоцитите са безядрени клетки. Средната продължителност на живот на тромбоцитите е 10-12 дни. Тромбоцитопоезата се стимулира от растежни фактори – тромбопоетин, интерлевкин-3, интерлевкин-11, интерлевкин-6, а се инхибира от тромбоцитен фактор 4.

    Образуване на лимфоцитите

    От лимфоидната стволова клетка се образуват лимфобласти. Те нямат маркери за Т- и В-клетъчните редици. Следващият стадий на диференциация са пролимфоцитите – те имат особен маркер, наречен общ антиген. Тези клетки чрез последователни деления се диференцират в пре-В-лимфоцити, които в лимфните възли се превръщат в В-лимфоцити. Под влияние на антигенен стимул В-лимфоцитите се трансформират в плазматични клетки. Те продуцират антитела. Развитието на Т-лимфоцитите започва в тимуса и завършва в Т-зоната (паракортекс) на лимфните възли. Стромните клетки на костния мозък както и кръвните клетки произвеждат вещества, наречени цитокини. По природа те са гликопротеини и се делят на няколко групи:

    • Интерлевкини – това са 18 регулаторни протеина, които осъществяват взаимодействието между различните кръвни клетки.

    Някои от интерлевкините представляват растежни фактори на миелопоезата и се наричат колонистимулиращи фактори. Те биват:

    – гранулоцитно-макрофагиален растежен фактор (GM-CSF)

    – гранулоцитен растежен фактор (G-CSF)

    – моноцитномакрофагиален растежен фактор (MM-CSF)

    Еритропоетинът представлява еритробластен растежен фактор, но не е интерлевкин. Произвежда се от бъбреците (90%) и от черния дроб (10%). Колонистимулиращите фактори и еритропоетинът се прилагат за лечение на анемия и гранулоцитопения.

    • Интерферони. Те биват:

    – интерферон -алфа – продуцира се от левкоцитите

    – интерферон -бета – продуцира се от фибробластите

    – интерферон -гама – продуцира се от Т-лимфоцитите

    Интерфероните имат антивирусна активност (прилагат се за лечение на вирусните хепатити), антипролиферативна активност (прилагат се за лечение на някои левкемии и на солидни тумори), имуномодулираща активност (активират макрофагите, естествените клетк-убийци, цитотоксичните Т-лимфоцити).

    • Тумор некрозни фактори

    Причиняват некроза на туморите и са причина за появата на симптоми като фебрилитет, отслабване на тегло и цитопении. Биват:

    – тумор некрозен фактор -алфа – продуцира се от моноцитите и макрофагите

    – тумор некрозен фактор -бета – продуцира се от лимфоцитите

    Обратно към раздел “Физиология и анатомия”. Обратно към “Начална страница”.

    25 юли

    Ендокринните жлези са много добре кръвоснабдени съдове, чрез които се пренасят произведените от тях хормони. Хормоните имат различен химичен състав. При нас, хората, представители на гръбначните животни, те са групирани в 4 основни категории:

    • производни на аминокиселини
    • белтъчно пептидни
    • гликопротеид
    • стероиди

    При безгръбначните животни се срещат хормони и с друг химичен състав – естери на ненаситени мастни киселини, производни на пурините химични вещества и други. Споделям това, просто за ваше сведение. Виждате вече, как аз излагам моята информация – правя паралел. Биологическото ми образование и работата над много литература даде следните мои знания, споделям ги с вас:

    Във връзка с химичният състав на хормоните, които произвеждат ендокринните ни жлези и клетки, те имат характерно устройство. Жлезните клетки, синтезиращи хормони от първата група (моля вижте класификацията ми по-горе) имат белези сходни на екзокринните клетки, синтезиращи белтъчни клетки. Добре е да се направи този паралел, не мислите ли?

    Например, в бета клетките на Лангерхансовите острови на задстомашната жлеза, които образуват хормона инсулин, зърнестият ендоплазмен ретикулум е изключително добре развит. По-слабо е представен комплекса на Голджи.

    Хормоните там се складират в зърна със сферична или яйцевидна форма, най-често с размери 100-300 нм. Зърната са покрити от липопротеидна мембрана и имат висока електронна плътност. Само една скоба отварям, във връзка с диетиката, за всички тези процеси е нужна енергия, която ние набавяме от храната. С цел абсолютната ни суета, не трябва да позволяваме рязко ограничаване на калориите. Запомнете това! Иначе сами си причиняваме кое? Болестите – хормоналните.

    При наличие на стимули, тези зърна си изливат в кръвта чрез процес, наречен екзоцитоза – навън. Сходно е устройството и на алфа клетките в Лангерхансовите острови, образуващи хормона глюкагон.

    Както и на клетките в аденохипофизата, при които размерите размерите, разположението и броят на гранулите и органелите варират във връзка със синтеза (образуването) на различни хормони. Към жлезите произвеждащи хормони към втората група, от моята класификация, принадлежат щитовидната жлеза. Нейните жлезисти клетки имат кубична форма и са подредени в един пласт, който заобикаля централната празнина в отделните фоликули.

    Зърнестата ендоплазмена мрежа в тях е добре развита. По широките й цистерни, синтезираният белтък се пренася до комплекса на Голджи, където се свързва с въглеродни групи и йод и се сформират секреторни зърна. Последните се изнасят бързо чрез екзоцитоза в празнината на фоликулите в обща колоидна маса. При нужда, клетките поемат обратно чрез ендоцитоза известно количество от складирания колоид. И тъй като колоида е основно вода, понякога, задържането ни на вода в междукетъчното и вътреклетъчно пространство е задължителен процес.

    Затова, отново си отворих една скоба, трябва да се консумира много вода, за да се задоволят многото, забележете, клетъчни нужди. Иначе, както казах по-горе, сами си спираме клетъчните механизми. При съдействие, връщам се на темата, лизозомите в клетките се оформят основните хормони – тетрайодтиронин и трийодтиронин, които през мембраната на клетъчната основа се изливат в капилярите.

    Видове хормони

    Хормони, според тяхната структура

    • производни на аминокиселините
    • белтъчно пептидни
    • гликопротеиди
    • стероиди

    В същият този материал, аз ще изложа и начините за стимулация на тези групи хормони, тъй като за нашите фитнес резултати, най-важно е да знаем как, нали така? Сухата теория остава неприложима, ако не знаем как да се приложат всички тренировъчни и хранителни похвати.

    В което се състои именно моята работа – тази на професионален фитнес треньор и диетолог.

    Класификация на основните хормони

    I. Производни на аминокиселините

    1. а. Тирозинови

    Норадреналин, адреналин. Образуват се в едни клетки, хромафинни, в сърцевината на надбъбречната жлеза. Клетките са разположени до коремните и гръдни спинални ганглии – т.нар. парагагнглия. Основните биологични ствойства са да повишават кръвното налягане и ускоряването на сърдечния ритъм. Повишават разграждането на мазнините (липолиза) и на гликогена, за получаване на глюкоза (гликогенолиза).

    2. а.Тироидни хормони (тироксинтетрайодотиронин – Т4; трийодотиронин – Т3)

    Образуват се в щитовидната жлеза, във фоликулните клетки. Повишават метаболитната активност на повечето клетки и регулират развитието на организма, като цяло.

    2. Тритпофанови

    2. а. Мелатонин

    Образува се в епифизата, в пинеалоцитите й. Този хормон влияе върху концентрирането на меланиновите зърна около ядарото на меланоцитите. Мелатонинът подтиска гонадотропното действие на аденохипофизата.

    II. Белтъчно пептидни и гликопротеидни хормони

    1. Къси пептиди

    1. а. Либерини (релизинг фактори)

    Образуват се в невросекреторните клетки в хипоталамуса. Тези релизинг фактори стимулират синтезата на огранотропни хормони в аденохипофизата.

    2. а. Станини

    Образуват се в невросекреторните клетки на хипоталамуса. Подтискат синтезата на органотропните хпрмони в аденохипофизата.

    3. а. Вазопресин

    Натрупва се в неврохипофизата. Повишава кръвното налягане, увеличава реабсорбцията на вода в бъбречните каналчета.

    4. а. Окситоцин

    Натрупва се в неврохипофизата. Стимулира сикратителната дейност на гладката мускулатура.

    2. Полипептидни белтъци

    2. а. Адренокортикотропен хормон (АКТХ)

    Образува се в аденохипофизата, в бета клетките й. Стимулира синтеза на стероидни хормони в кората на надбъбречната жлеза.

    2. а. Соматотропен хормон

    Образува се в аденохипофизата, в алфа клетките й. Стимулира синтеза на соматомедин в черния дроб, който предизвиква растежа на мускулите и костите. Влияе върху белтъчната синтеза, липидния и въглеводородния (въглехидратен) метаболизъм.

    3. а. Лутеотропен хормон (ЛТХ) пролактин

    Образува се в аденохипофизата, в т. нар. епсилон клетки. Предизвиква отделянето на прогестерон от клетките на жълтото тяло. Стимулира синтезата на секрет в млечните жлези.

    4. а. Паратироиден хормон (ПТХ) паратхормон

    Образува се в паратироидната жлеза и повишава нивото на калций в кръвта.

    5. а. Калцитоцин

    Обазува се в щитовидната жлеза, в парафеликулните й клетки, потиска и спира разграждането на костната тъкан (важен момент при борба с остеопорозата) от остеокластите и по този начин понижава калция в кръвта.

    6. а. Глюкагон

    Образува се в Лангерхансите острови в задстомашната жлеза – в нейните алфа клетки. Увеличава кръвната захар, стимулира катаболизма на белтъците и захарите.

    7. а. Инсулин

    Образува се в Лангерхансовите острови в задстомашната жлеза, в нейните бета клетки. Понижава нивото на кръвна захар, отвеждайки я за образуване на гликоген и увеличава синтезата на белтъците.

    8. а. Секретин

    Образува се в клетките на чревния епител, в Д клетките му. Регулира секреция на стомашен сок.

    3. Гликопротеиди

    3. а. Фоликулостимулиращ хормон (ФСХ)

    Образува се в аденохипофизата. Стимулира растежа и развитието на яйчните фоликули и синтезата в тях на естрадиол. Стимулира сперматогенезата в семенниците.

    4. а. Лутеинизиращ йормон (ЛХ)

    Образува се в аденохипофизата, стимулира узряването на овоцитите, овулацията и образуването на жълто тяло. Стимулира синтезата на тестостерон в интерстициалните жлези на семенниците.

    5. а. Тиреотропен хормон

    Образува се в аденохипофизата, стимулира синтезата на тироидни хормони в щитовидната жлеза.

    III. Стероиди

    1. Прегнанови

    1. а. Кортикостероиди – кортизол, кортикостерон;

    Образуват се в клетките на кората на надбъбречната жлеза, регулират въглехидратния, мастния и белтъчния метаболизъм, потискат имунниците реакции.

    1. б. минералкортикоиди – алдостерон и др.

    Образуват се в клетките на външната зона на коровата част на надбъбречната жлеза, стимулират задържането на натрий в кръвта и извеждането на калий и водород.

    2. а. Прогестин и прогестерон

    Образува се в жълтото тяло. Предизвиква промени в матката.

    2. Андростанови (С 19-стероиди)

    2. а. Андрогени: тестостерон

    Образува се в интерстициалните жлезни клетки в семенниците, в клетките на вътрешната зона на коровата част на надбъбречната жлеза. Стимулира мъжката полова система, има силно анаболно влияние върху различни тъкани, не само мускулната, както и върху органите.

    3. Естранови (С 18-стероиди)

    3. а. Естрадиол

    Образува се във фоликулните клетки на яйчниците. Стимулира развитието и поддържането на женксите полови белези, стимулира узряването на овоцитите.

    Как да провокираме жлезите ни, за да се образуват тези хормони?

    Човешкото тяло е “програмирано” така, че да улавя външните и вътрешни сигнали. Те определят какво количесво и кога от съотсветен хормон да отделим (образуваме). Например, при стрес, се отделя основно кортизол. При преяждане с въглехидратни храни и непълноценни въглехидрати – инсулин. Примерите могат да продължат минавайки през всички тези споманти хормони, вече. Но … най-важният въпрос за нашите фитнес цели и уелнес е “Как?” Как? И … как?

    Тъй като и фитнес тренириовката и диетата ни са вид стрес за организма, то те определят кои хормони ще се отделят в повече (тестостерон, соматотропин), кои ще се подтискат (кортизол), кои временно ще стимулираме (алдостерон, инсулин), за да имаме непрекъснат прогрес, фитнес резултати.

    В моята практика, аз категорично отказвам да давам откъсачни съвети, ей така с 1-2 изречения, защото самото описание на всички хормони отне повече време, сами виждате. Дори тази информация крие риск да ви обърка, или да ви покаже колко малко знаете или да ви покаже наистина колко знаете. Но … изглеждаме такива, каквато всъщност е храната ни и фитнес тренировките ни. Какъвто е нашия собствен път и начин на живот. И за да не изглеждаме добре, за да продължавате да не се харесвате, определено нещо в подхода ви, като пакет – фитнес и хранене, куца много сериозно. При всички положения вие нямате хормонален проблем – нали така сега е модерно да се казва?

    Именно в тази връзка, аз още в началото на моята кариера – преди 15 години, започнах да изследвам факторите, които стимулират жлезите ни, да произвждат тези хормони. Те са два:

    • храна
    • фитнес тренировки (начин на живот)
    • начин на живот

    От това, дали се прави всичко като по учебник, мога смело да заявя, че за 60 дена, аз мога да преобразя всяко едно тяло. А след това, въпрос на последователност, стаж и мотивация е, аз да го усъвършенствам и “изпиля” до неузнаваемост. Защото спестявам всичкото това незнание и прилагам всички мои активи в действие – похватите ми.

    Обратно към раздел “Анатомия” и “Физиология” на човешкото тяло.

    Архив статии